Поетични животни
Карин Фошар и Лазар Лютаков

18 юни – 12 юли 2021

Куратор Вълко Чобанов

Откриване: 18 юни 2021, 19:00 ч.
FLUCA – Австрийски културен павилион
Ул. Отец Паисий 36, Пловдив

„Имало едно време, в доброто старо време, една мука и тя правела мууу и слизала надолу по пътя и веднъж, както си слизала надолу по пътя, не щеш ли, нмерила едно хубавко мънинко момченце и то се казвало Аги-баги…

Татето му разказваше тая приказка. Татето го поглеждаше през малко очилце: лицето му беше космато. Той беше Аги-баги. Муката слизаше надолу по пътя, където живееше Бети Бърн: тя продаваше бонки-лимонки.“

— Джеймс Джойс, Начало на романа „Портрет на художника като млад”

Херметичното пространство на контейнера – чиято основна фабрична функция е трансфер на индустриални стоки – ще бъде място за експеримент, вдъхновен от архаични строителни техники с органични материали. Между рационалното и поетичното, реалното и абстрактното, неопределеното и конкретното. Изложбата е сайт-спесифик проект на австрийската художничка Карин Фошар и базираният в Австрия художник с български произход Лазар Лютаков и четвърти техен съвместен проект, специално създаден за пространството на Fluca.

Карин Фошар е родена през 1976 г. в Медон-ла-Форе (Франция), учила е в Ecole Nationale Supérieure des Beaux-Arts в Париж (1998–2004). Практиката й обхваща различни медии като рисуване, скулптура, инсталация, фотография, видео и смесена медия. Материалността е основната тема на нейната работа, както и идеята за процеса и разработването на сайт-спесифик концепции. Нейни творби са представяни в Австрия и в международен план, включително в Gallery Cité des Arts Paris (2018), Vin Gallery Vienna (2017), 6-то биенале за съвременно изкуство в Москва (специален проект, 2015), Fotohof Salzburg (2011), Daejeon Museum South Korea (2010). Тя получава множество награди като Австрийската държавна стипендия за изящни изкуства, ENSBA – Prix de gravure, наградата за млади художници на галерия Lafayette в Париж. От 2007 г. тя ръководи изложбеното пространство „Мазето на баба Васа“ в България заедно с Лазар Лютаков.

Лазар Лютаков е роден през 1977 г. в Шабла, България. Учи в Националната художествена академия в София и завършва Академията за изящни изкуства във Виена през 2005 г. Негови творби са включени в 58-ата Международна художествена изложба на La Biennale di Venezia, където той и Рада Букова представляват България, 6-то биенале в Москва (специален проект, 2015) и 1-во биенале във Виена в MAK – Austrian Museum of Applied & Contemporary Arts, Виена (2015). Участва в множество изложби в цял свят и провежда самостоятелни изложби, наред с други в Georg Kargl Permanent (2015), MAK Vienna (2011) и One night stand gallery в София (2017). В художествената си практика Лютаков разсъждава върху съвременните условия на производство и форми на потребление, върху парите и стоковите потоци и върху естетическите масови явления. Внимателно подбраните предмети и занаяти, адаптирани и подсилени от селективни интерференции, насочват към контраста на уникалното и серийното и говорят за ценности, производителност, качество и употреба в индустриализиран, посткапиталистически свят.

Артистични различия, животът и творчеството в Поетични животни.

В творбите на Карин Фошар присъстват деликатност и чувствителност, подобни на дълго стаяван дъх на ръба на нещо вече случило се или може би все още чакащо да се случи. Независимо дали става дума за руини или за разгадаване, нейните ефимерни знаци и обекти, разпръснати и слабо доловими, изследват и предават това усещане за непредвиденост. Понякога то намира израз в материалите, както в “Букети от мъртви цветя” (2015), или в глинените парчета, осеяли пода в изложбата ѝ “Vulkanische Aue” (2019), творби, свързани с гравитацията. Често обаче именно композиционната логика на работите на Фошар е уклончива, сякаш се поставя във властта на външна сила, която може да я завърши. Тази непосредственост придава на творбите на Фошар изключителна чувствителност, нещо, което кураторката Ан Фошере прекрасно описва: “Фрагментите са повтарящият се отличителен знак в нейното творчество, разпръснатостта е стратегията му за последователност.“

Казано другояче, творчеството на Фошар носи своята външност в себе си; предизвиква я, изразява я, включва я по начини, които нито художничката, нито творбата се опитват да контролират или задържат. Това не означава изоставяне на значението(значенията) на творбите просто да зависят от начина, по който са възприемани (модернистична практика, водеща началото си поне от Бахтин), а повече – да се изследва условният характер на незнанието като принцип на структуриране, който се проявява като “още не”, понякога бурен, а понякога меланхоличен. Работата на Фошар приема тази несигурност като свой генеративен принцип, а нейната увереност в и отдаденост на този (анти)метод е онова, което придава на работата ѝ странна и подривна сила. Нейният отказ от решение, което тя заменя с приемането на отворен процес, който продължава вечно, като Природата, е естетически и етичен ангажимент към сложната двусмисленост. Работата ѝ се определя от тези неясни отношения, цветни следи, уловени от вятъра („Vulkanische Aue“ 2 и 6 (2017)), неопределени възможности, а не понятия или репрезентации. Хаотични системи.

Това придава на творбите на Фошар една сдържаност, свенливост дори, но и деликатност и непринудена елегантност. Всичко остава отворено, липсва само събитието. Най-близката артистична препратка е „Arte Povera“ (бедно изкуство), с което Фошар споделя акцент върху обикновеното място, върху “бедните” материали и подсилване на вниманието към техните експресивни (вместо репрезентативни) качества. Тук материалите са по-скоро процеси, отколкото обекти, а художничката е само част от случващото се. Това я поставя в центъра на нещата, но художничката вече не е самата себе си, тя е дъх, прекъсване, почти случайна линия или петно, поредица от нерепетирани докосвания. Всичко това обявява нейното присъствие в поредица от следи, които може да са, а може и да не са били важни. Мисля, че това е определението за “Поетични животни”.

Да обърнем поглед към изложбата „Поетични животни“, осъществена в сътрудничество с нейния партньор Лазар Лютаков и поставена във FLUCA, Австрийският културен павилион в Пловдив, България. За разлика от голяма част от творчеството на Фошар, тази изложба изглежда съвсем съзнателно съставена. В нея има четири основни елемента: три творби на Фошар от серията “Облак” (участвали по-рано в изложбата й “Рубикон” през 2017 г.); гипсов бюст на Лютаков в размер по-голям от естествения, създаден от неговия приятел Наньо Нанев, когато двамата са били 16-годишни  и са учили в известната художествена гимназия в Пловдив; подът на пространството, който е покрит със смес от слама, магарешки фъшкии и пръст – селска техника, която Лютаков научава от баба си; и накрая взаимното куриране на първите елементи – за изложбата Фошар избира бюста на Лютаков, а Лютаков – нейните творби “Облак”.

В практиката на Фошар, включването на други художници като част от работата й се е случвало и преди. В продължаващата й работа “Колекция от бижута” тя моли колегите си от изложбата да ѝ дадат назаем бижу, което излага в музейна витрина за времето на изложбата. Това сътрудничество придава на творбата (авто)биографичен аспект, а в случая с „Поетични животни“ се превръща в отражение на самите взаимоотношения между Фошар и Лютаков. Както отбелязва самата Фошар, как би могла подобна изложба да бъде нещо друго освен терапия на връзката? Независимо дали този терапевтичен аспект е видим или не, изборът на Фошар на бюста на Лютаков със сигурност подсказва известни критични намерения. Тази глава, твърди тя, въплъщава консервативната академична традиция, преподавана в пловдивската художествена гимназия, бронзовата ѝ патина имитира обществените паметници, произвеждани там и до днес, героичният ѝ поглед е подражание на погледа на работниците, населяващи произведенията на социалистическия реализъм – стил, пропит с всички мечти (провалени и други) на държавния комунизъм. Така че главата бележи онова, което Лютаков оставя зад себе си, когато пристига във Виена, за да завърши образованието си, и където се запознава с Фошар. Ако главата символизира Лютаков, който напуска България, то изборът му на “Облаци” на Фошар сякаш намира самата нея вече там, в Пловдив. Деликатната мозайка от яйчени черупки в тези творби напомня за римските мозайки в града, а заоблените им форми са отглас от елегантната архитектура, наследство от някогашните османски окупатори. В такъв случай изложбата като терапия на взаимоотношенията договаря отдалечеността и близостта на двойката и сякаш е момент в продължаващата задача за (ре)конструиране на “дома”. Следователно, изложбата в Пловдив включва отиване другаде, за да откриеш себе си, и след това връщане на това различие (Лютаков), както и изследване на неочаквани приемствености в една чужда страна (Фошар, която е французойка). В една връзка задачата винаги е да се открие онази дистанция, която ви дава възможност да бъдете заедно и същевременно ви позволява да експериментирате с промяната. Но ако това обяснение е твърде романтично, твърде лично, то в по-прозаичен прочит фактът, че изложбеното пространство на FLUCA е контейнер за превоз на стоки, прeвръща наратива в бизнес за внос/износ. В наши дни другостта на човека винаги може да бъде осребрена.

Ако изборът на “бронзовия” бюст от страна на Фошар е ироничен и критичен жест, завръщащ заминаването на Лютаков в града, който той е напуснал, а изборът на „Облаците“, направен от Лютаков подсказва, че Фошар през цялото време е била свързана с Пловдив, то подът с магарешки нечистотии представлява земната сублация на тази диалектика. Макар че подът е в очевиден унисон с интереса на Фошар към „бедното изкуство“, той също така е ехо от някои от най-щастливите спомени на Лютаков. Лютаков научава техниката за пода от баба си в Шабла, малък град на брега на Черно море. От 2007 г. насам Фошар и Лютаков управляват пространство в мазето на къщата на баба му, наречено “Мазето на Баба Васа” – проект, който сякаш обхваща външните и вътрешните взаимоотношения, от които  двойката черпи заряд за многобройните им съвместни творби. „Мазето на Баба Васа“ води в България чуждестранни творци, които обаче се озовават на място може би е още по-”външно” от там, откъдето идват. Именно това вътрешно-външно е земята, която обитават нашите „Поетични животни“.

Това вътрешно-външно е събитието, което все още не е, което така нежно докосва с четка творчеството на Фошар в своята продуктивна неувереност и което свързва Фошар и Лютаков в понякога несигурната работа във връзка и родените от нея художествени проекти. То е и това, което обхваща различните траектории на отделните елементи на изложбата, тъй като те картографират заминаванията и завръщанията на нашите поетични животни, номадските движения, които осигуряват колебливата и временна скица на “дома”. Но в изкуството, както и в живота, зад вратата винаги се крие потенциалът на всеобновяващо събитие, повтарящи се разпръсквания, съставляващи общата нишка на „Поетични животни“. Както казва Ницше: “ние искаме да бъдем поети на нашия живот – преди всичко в най-малките, най-ежедневните неща”.

Стивън Цепке